Чували ли сте скоро този израз?
Аз не го бях чувала от дете...
До днес!
Всичко започна с котката на съседите, която не пожела да излезе от вкъщи.
След това – закъснях за среща с младежа, с който се бяхме уговорили в 2 часа да обядваме заедно.
Не бяхме обядвали заедно от много време и това предполагаше да отида на време, но котката ме забави.
Както и да е...
След като се разделихме, реших да взема отсечката от Операта до работата пеше.
И там – пред операта, докато забързаните хора минаваха около мен, докато разни шофьори си свикаха един на друг, докато трамваите не можеха да минат от коли – застанали на релсите чух този израз:
Благодаря за човещината.
Чух го от един сляп чвек, на който оставих малко пари.
Винаги, когато имам възможност оставям.
Но никога до сега не съм чувала тези думи, изречени с толкова много мъка и надежда в тях.
Това е част от моята позитивна кампания.
Звучи тъжно, но искрено се надявам все повече да ставаме тези, на които някой в нужда да благодари за човещината.
И ще се моля хората, които имат нужда от човещина (поднесена по този начин) да стават все по-малко...
28.04.2006 18:36
Tajno e...
Tajno e i tova, che predi edin chas sa butnali dete na peshehodna pateka. Do uchilishte!
Sega sam na rabota i sluchiloto se dnes - pred Operata i tova - na edna peshehodna pateka v Sofia dopalnitelno me napriaga...
No ne gubia nadejda. Edin den vsichko v tazi darjava shte si doide na miastoto. Nadiavam se che pone malko pravia, za da moje tozi "DEN" da doide pone s minuta po-rano...
28.04.2006 19:45
Dano pone da ojivee...
28.04.2006 20:08
29.04.2006 01:02
Когато младежа прочете последните коментари ме попита следното: "Как може хората да не вярват в Дядо Коледа, а да вярват в Държавата?"
И е прав. Защото държавата не е онзи от горе. И тя не прави чудеса. А да минеш през комина не е много лесно. За това - давайте да запретваме ръкавите и да почваме да си вършим работата както трябва. Защото докато не спрем да гледаме колко е заплатата на съседа от горния етаж - няма да се оправим!
29.04.2006 12:48
Ние я цапаме, чупим, мразим и рушим - напр. хубавите кошчета по-улиците! Но, наистина, както казва Динка да запретваме ръкави и да сме ХОРА!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!
Изумена бях. В Южния парк играхме федербал, а мобилният ми телефон на врата виси. Тръгваме си и бързам за среща, тръгвам да звъря, ахххххххх...няма телефон, само виси връвчица! Изтръпнах. Той ми е връзката със света. А тъй като не познавах човека за срещата и единствената ни вързка с него. Толкова бях изумена, едно детенце тича да ме догони и да ми даде телефона. Баща му се припичаше на поляната, беше го изпратил явно. Никога нямаше да разбера кой го е взел. В днешно време човек стотинките си брои понякога, а един телефон в повече никога не е излишен. И кой ли учи днес да връщаш?! Но..........................ето, БЛАГОДАРЯ И ДЪЛБОК ПОКЛОН на тези мили хора. Опитах се да отложа срещата и да се върна да почерпя детето, но докато се обърна и те бяха изчезнали.
Макар че няма да прочетат тези редове именно тези хора, има ли значение?! Нека всички ние ги оценим. И да кажем наум или на глас:
БЛАГОДАРЯ ЗА ЧОВЕЩИНАТА!
евала на динка :)